От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце... Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си. Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”... и остане само (-) тирето? Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне изгревът и слънцето ще покаже махмурлийско око... И с това око добре се знаем от години - колко съм го срещал, не с текила, а с бутилка бира на Окото... Ех, много бира изтече оттогава... Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя...