Безпощадно порастваш, щом настъпи моментът да мислиш за себе си само в две времена – когато майка бе жива и неизбежното след това. Но не книга за загубата ни предлага Мария Донева, а за умението отново да приласкаеш детето в себе си, въпреки изнемогата в мъката и умората от порастването. Стиховете зазвучават като подочути думи от (не)обичаен телефонен разговор с майката. Повече отвсякога тя е най-преданият слушател. И е утеха отново да си дете... да поплачеш почти до рев, а после да се обгърнеш със светлата надежда, че за мъртвия съдят по теб. Тогава се прибираш в себе си! Благодаря ти, че ми показа пътя, Мария! ~ Здравко Дечев Книга за загубата и неизбежната драскотина, която тя оставя след себе си. Помагало как да живеем в свят, в който всичко се променя, включително и ние, а хората, които обичаме, си тръгват от нас. Мария Донева търси отговорите – с незабрава, обич, автоирония и една фина, светла и почти незабележима тъга. ~ Станислава Станоева *** Часовник Все едно беше вчера. Все едно ей така, леко да се протегна – и ще пипна с ръка русичката косица на доброто ми бебе, кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?, майка ми ще отиде в село, за да е с татко, нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко, до кобилката Муца баба ми ще застане… аз без малко да падна – баба ми ще ме хване и ще хукне през времето – да ме гушка и пази. Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази, и така ни посочва, и така ни разделя, че не смогвам с ума си да го схвана и смеля, но не вярвам, че всичко чезне просто така, затова продължавам да протягам ръка.