„Спокойният живот не беше за нас. Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно. И мисля, че решението за това общо голямо приключение беше взето точно тогава, на това място – в музея на чекпойнт „Чарли”. Разбрах, усетих го, че каквото и да направя, накъдето и да тръгна, тя щеше да ме последва. Толкова я искахме и двамата тая свобода, че направо можехме да останем като експонати в тоя музей, нищо че не бяхме преодолявали Берлинската стена. Друга стена бяхме преодолели ние, не по-малко трудна – тая, дето е във всеки човек и го кара да спира пред нея, да я заобикаля, да избира по-лесния път – там, където всички вървят, а препятствия поне на пръв поглед не се мяркат.”

Застаналият на ръба на България не може да живее без нея, защото тя е измамната сигурност, която познатото – колкото и да е непоносимо на моменти – дава. Застаналият от другата страна може да живее без България, защото я носи в сърцето си. Но не тая България, която вижда с очите си – с погледа на човек, видял и другия свят – а онази, която въображението му може да нарисува. И докато тая България, хубавата, въображаемата, е в него, той може да е на всяко място по земното кълбо; а и не само там. Ти, така си казвах, Йонко, най-трудната работа вече си я свършил, излязъл си от тая задънена улица, от тия криви сокаци, които наникъде не водят, и вече си по световните магистрали. Само от тебе зависи колко бързо и в каква посока ще караш и докъде точно ще стигнеш; никой не може да те спре! Светът е твой, ти си го спечели, може да се възползваш от неограничените му възможности, за разлика от всички тези, познати и непознати българи, принудени да останат от другата страна на пропастта. Тия хора, които още не са осъзнали, че съществува и друг свят освен този, в който живеят. Разбираш, че на тебе ти е много по-лесно да мечтаеш, да продължиш напред, да постигнеш това, което искаш. Защото си свободен.

„Гении като Леонардо, като Рембранд, като Караваджо, като Дали, като Шагал, като Пикасо – няма да се родят, гарантирам ти го. И нов Полке няма да се роди, и Герхард Рихтер също. След тях идва времето на тия, дето предпочитат да говорят, вместо да работят. В такъв свят живеем, Йонко, гениите стават все по-малко, а идиотите – все повече. Вярвай ми, бъдещето принадлежи на тях, на идиотите. А историите на човека, Йонко, са като змия, която е влязла в него – гони си опашката и я хапе, щото няма какво друго да захапе. Дай ѝ възможност на тая змия да излезе от тебе. Пусни я на свобода, дай ѝ шанс да оцелее. Тия неща, дето са ни се случили – те не изчезват. Те остават в нас и поне докато ни има на тоя свят, ще съществуват. Те са нашите острови в безкрайността и безбрежността, нашето спасение, нищо че никое човешко око не може да ги види. Те съществуват.“